Какъв е най-добрият начин да оценим напредъка си? Кое е по-важно – да се сравняваме с останалите напредващи или със самите себе си? Публикацията анализира тези въпроси през призмата на историята за личния сблъсък на автора с явлението „спорт”.

Всеки от нас си мисли, обикновено вследствие тежки спомени за неуспешни борби с учебен материал от периода на ученическите ни години – „ето в тази област никак не ме бива и по-добре да не се занимавам с нея”. Вярно е, че уникалният за личността набор от таланти предполага наличието на сфери, в които с по-малко усилия постигаме повече успехи и такива, където колкото и да се опитваме, резултатите ни изглеждат незадоволителни. Но за добро или зло, има едни такива „универсални области”, където за всички ни е важно да сме компетентни в една или друга степен. Такава област е например общуването. Или четенето с разбиране. Или логическото мислене. Или спортуването.

Вероятно нищо не отказва човек от дадена дейност по-категорично от убеждението „не ме бива в това”. Как обаче решаваме, че не сме добри в дадена област? Живеем в свят, движен от принципа на конкуренцията. Още през първите години в училище биваме подлагани на универсализирана система за оценяване и борбата да се справяме по-добре от другите започва. След което сякаш никога не свършва. Ето защо неизменно се фокусираме върху областите, където резултатите от борбата са в наша полза, а за останалите просто решаваме „това не е за мен”. И се отказваме от тях.

Реално няма нищо лошо в това да си даваме реалистична сметка кои са силните и слабите ни страни. Но отказът да работим върху усъвършенстването на слабите може да има катастрофален ефект. Вярата, че не сме добри в нещо може да се окаже непреодолимо препяствие към постигането на онова, което наистина искаме – висше образование, работа, лични взаимоотношения, пътуване, сваляне на килограми, дори здраве.

Взимам за пример моя личен сблъсък със спорта, защото е доста драстичен и показателен за ефекта от психологическата нагласа. Още в начален училищен етап реших, че „това не е за мен” и впечатлението ми само се затвърждаваше, докато не завърших средното си образование. Часовете ми по физическо възпитание преминаваха в ужасни схватки с разни топки, чувство за пълно безсилие при опитите ми да прескачам някакви уреди, да ходя по греда и усещане, че съм към 100 годишен заклет пушач, когато пробвах да покривам нормативи за тичане на 100 м и правене на коремни преси. В по-горните гимназиални класове се борех да бъда пълна отличничка по всички предмети, само и само да мога да компенсирам неизменното 3 по физическо и да взема стипендия. Класната ми ръководителка се смееше, че вместо със задълбочените ми познания по английски език, ще ме запомни с тройките ми по физическо. Бях единствената с такива оценки в целия випуск. Сиреч – бях последна от около 150 човека.

Като по-съзнателен възрастен, си давах ясна сметка колко е важно да се спортува. Може би поне 150 пъти съм решавала твърдо да започна някакви редовни тренировки и после – усещайки колко ми е трудно и не ми се получава – 150 пъти съм се отказвала. Докато в един момент – за добро или зло – се оказах в положението, че спортът осезаемо беше единственият ми шанс за подобряване на здравословното ми състояние. Тогава сякаш мъдростта, натрупана през годините, изведнъж се прояви в простичък план, трансформирал живота ми.

Реших, че ще започна от там, където съм, тоест от пълната липса на спортна форма. Че ще си дам достатъчно дълъг период от време, в който ще опитвам, независимо дали виждам резултат или не. Че в този период ще се старая да спортувам всеки ден, без да се обвинявам, ако случайно пропусна. Че ще увеличавам натоварването много бавно – стъпчица по стъпчица и ако се почувствам на ръба на умората, ще спра, пак без да се обвинявам. Може би най-важното – реших, че ще се придържам към плана си, без да го споделям с никого и без да приемам съвети и критики как се прави. Накратко – създадох план, който беше предназначен специално за мен и който позволяваше да се сравнявам само и единствено със себе си от вчера.

Започнах с 10 коремни преси, 2 лицеви опори и 1 обиколка на градинката до блока (може би около 150 м) бавно тичане. Увеличавах тези числа средно веднъж на две седмици и то с малко. Първите два месеца общо взето нямаше никакъв резултат. Освен, че ми ставаше по-лесно. И че свикнах да го правя. Ето така, 151-вият опит проработи. Вече години наред спортувам умерено почти всеки ден. И ефектът е осезаем. Ако се случи да спра за няколко дни, тялото ми започва само да си иска тренировката. Сега правя по 100 коремни преси, 20 лицеви опори и 1 км бавно тичане в парка. Когато времето не предполага тичане, си пускам любимата музика и танцувам сама в стаята си около 20 минути. Вероятно повечето активно спортуващи биха се изсмяли на тази „тренировка”. Но лично за мен тя е съвършена.

Кое беше ключово за успешния ми изход от сблъсъка със спорта? Да оставя зад гърба си убеждението „не ме бива в това” и да го заменя с „колкото ме бива – толкова, важното е да го правя”. Да не се придържам към никакви средностатистически нормативи, които са непосилни за мен. Да напредвам много бавно и сама да реша кога напредъкът е достатъчен. Да създам своя собствена концепция за личния си успех. И да не се сравнявам с абсолютно никого.

Какъв е изводът? Когато решим да напредваме в каквато и да е сфера, е от съществена важност да създаваме, актуализираме и следваме план за напредък, адаптиран специално към нас. Студио за творческо обучение АЯ стриктно се придържа към този принцип. Така че ако желаете да се развивате в някоя от предлаганите от нас области, запишете се за безплатна консултация сега!