Ако някога сте опитвали да накарате съвременен ученик да напише кратък текст от няколко свързани изречения, може би ви е правило впечатление какво отвращение и ужас предизвиква тази не толкова сложна задача. Спомням си, че когато бях квестор на кандидат-студентските изпити по БЕЛ, кандидатите масово отказваха дори да се пробват с есето. С колегата ми редовно водехме трудоемка словесна борба с тях, опитвайки се да ги убедим да напишат нещо, каквото и да е, само и само да не предават празен лист.
Първият път, когато дадох писмена задача на новите си петокласници като част от тест за входящо ниво, имаше плачещи ученици. И 80 % слаби оценки след това. Бях шокирана не по-малко от тях. Писането е едно от четирите основни учебни ядра в чуждоезиковото обучение и просто няма как да бъде заобиколено. Неистовата ми борба с ученическата съпротива започна.
Опитах се максимално да улесня задачата за тях, докато се упражнявахме да пишем в час – изпълвах цялата дъска с план по точки, части от изречения и подходящи фрази, където те директно можеха да прибавят по няколко думи, за да напишат приличен текст. После подобно на спринтьор обикалях из класната стая в ролята на подвижен речник, за да им помагам да напишат думи, които искат, но не знаят на английски. С ентусиазъм на контрольор в софийския градски транспорт следях абсолютно всеки да е завършил задачата в края на часа и парирах оправданията от типа „ама аз нищо не знам, не мога да пиша на английски”. Отделно, когато идваше време за проекти, разделях класа на екипи от 4 души и те заедно пишеха обща история или презентация.
И неизменно към всеки тест прибавях писмена задача, колкото и това да забавяше проверката после. Страстно се борех да ги убедя да се пробват с нея, както навремето с плахите кандидат-студенти по БЕЛ. Дори им позволих немислимото (понеже нямаше как да им подсказвам по време на тест) – да пишат в текстовете си думи на български, където не могат да се сетят за думата на английски. След много усилия от моя страна и много притеснения, мрънкане и опити за тарикатеене от тяхна, най-накрая повечето ми ученици не изпадаха в паника при писмена задача и поне с нещичко можеха да запълнят празния лист.
Тук е моментът да разкажа за неформалния ми фен клуб сред децата. Той се сформира от само себе си, без изобщо да мога да установя как и защо. Защо точно тези ученици решиха да ме обикнат, за мен си остана мистерия. Те бяха от различни класове и най-интересното за мен бе, че сред тях почти нямаше отличници по предмета. Повечето се движеха около средната оценка 4, а имаше и такива, които отвреме навреме получаваха 2 като резултат. Но общото за всички бе, че изведнъж английският стана любимия им предмет, а аз – любимата им учителка.
Тази група ученици изпълняваше всичките ми инструкции в час, независимо колко им беше трудно. Не се отчайваха, когато правеха грешки и резултатите им бяха незадоволителни. Обяснявахме кое защо е невярно и те неуморно продължаваха с усилията. Научиха се да питат, когато нещо не разбират. И да се пробват да отговарят, дори когато не са сигурни дали отговорът им е верен.
И чудото (за мен си беше чудо) се случи. Когато споделих с всички класове идеята си училището да участва в национално състезание по креативно писане, повечето от учениците от неформалния ми фен клуб решиха да се пробват. Същите, които не бяха отличници, бяха скарани с граматиката и не бяха успели все още да напишат нито един текст без думи на български в него. Но искаха да участват и се вълнуваха от идеята.
Лично мен само актьорското ми майсторство ме спаси от това да разберат колко се притеснявам за тях. Вярно е, че нямаше вариант журито да им върне обратна връзка „справили сте се ужасно”, концепцията на състезанието беше страхотна. Но можеха да се уплашат. Можеха да се откажат. Можеха да не успеят да напишат нищо. Можеха да не съумеят да изградят завършени текстове, без да добавят думи на български. И сами да решат, че са се провалили, проваляйки и училището.
Големият ден настъпи. Всички записали се ученици се явиха на състезанието. Всички измислиха и написаха разбираеми, завършени истории, макар и с граматически и стилистични грешки. Никой не остави празни места в изреченията и не написа думи на български език. И въпреки че училището ни не изпрати финалисти на последния кръг, аз знаех, че щом 10 % от общия ми брой ученици взеха участие в състезание по писане и сътвориха пълноценни истории на разбираем английски език, значи успехът категорично е налице.
Каква беше рецептата на тази история за успеха? Да започнем не от нивото на очакваните умения, а на реалните (или по-скоро на липсата им). Да сведем сложната задача до по-прости стъпки, с които всички ученици можеха да се справят. Да работим върху писането редовно и да се парира всичкото мрънкане и опити за отказ. Да се допускат грешките и да се поощрява постигането на краен резултат, дори и да е пълен с тях. И щипка вяра и любов, които насърчават истински трудещите се, дори и да са затруднени.