„Баща ми ме е записал на нещо, ама не знам на какво” – каза хубавото момиче в тийнейджърска възраст със слънчева усмивка. Ледени вълни преминаха през мен. Записвайки я, баща ѝ беше пропуснал да ми сподели, че не са обсъждали идеята за обучението ѝ по публична реч в дълбочина. И друг път ми се беше случвало родители да записват децата си на курс, защото много им се иска те да говорят добре, но без самите деца да имат сериозна мотивация за това. Очаквах с тийнейджърката да водим борба, която е безмилостно жестока и може би епична.
Севдалина, както тя не се казва, започна обучението си действително с много вътрешна съпротива. Изпълняваше инструкциите ми съвестно, но през цялата първа година сякаш не разбираше какво е приложението на техническите ни упражнения и ги правеше вяло, без нужната енергия и напредъкът беше бавен и трудно осезаем. А когато опреше до говорене по някаква, каквато и да е тема, тя изпадаше в своеобразен ступор и беше безкрайно трудно да сътвори повече от три изречения. Държа да отбележа, че беше интелигентна и смислена, не ѝ липсваше мнение, нито увереност да го сподели. Но просто „знам какво искам да кажа, но не знам как” – реплика, която отегчително често чувам от младите представители на поколението, израснало сред модерните технологии. Напрегнатото мълчание беше често срещано явление в занятията ми със Севдалина.
В началото на втората учебна година допусках, че може и да реши да не поднови обучението си поради това, че ѝ е толкова трудно. Но тя дойде, с присъщата си усмивка и упоритост. И продължихме борбата. Лека-полека езикът ѝ започна да се развързва – и чисто технически, и по посока на по-ясни и точни формулировки на мисълта ѝ. Все още не се чувстваше безкрайно мотивирана да говори красиво и въздействащо, но беше постоянна и старателна и неизменно започна да усеща промените. Вече умееше да контролира начина, по който речта излиза от устата ѝ. Вече не ѝ беше толкова трудно да намира синоними на думите. Вече при зададена тема можеше сама да измисли насочващи въпроси и да свърже отговорите им в смислен текст.
Така, лека полека, стигнахме до онзи блажен за преподавателя момент, когато Севдалина ме разбираше, знаеше какво очаквам и се поправяше сама. Някъде в този период ми направи впечатление, че занятията вече не представляват тегоба за нея и че съумява истински да се забавлява и да не се плаши от задачите, а да ги приема като предизвикателство, с което иска да се справи.
Последната ни битка беше с импровизираната на момента реч. Когато Севдалина участваше в провеждането на дебат, тя се включваше активно в предварителната работа по подготовката на аргументи и после по време на същинската част предимно мълчеше, украсена със слънчевата си усмивка и оставяше останалите в отбора ѝ да „спорят” с противниковия екип. След много закачки, хумор и насърчения от мен и комуникативните ѝ партньори, тя започна да се обажда по повече от веднъж и на практика да отговаря на твърденията на опонентите си.
Севдалина продължи обучението си по публична реч четири години – докато не завърши училище. Накрая самата аз се изненадвах когато установявах колко е напреднала. Мнението ѝ вече се чуваше. Знаеше как да го облече в изречения и да го каже убедително и изразително. Вече нямаше нужда да я карам да заменя типично тийнейджърските си изрази с по-формални и книжовни и да съставя сложни изречения. Правеше го сама. И въпреки че все още беше тийнейджър, вече умееше да не звучи като тийнейджър, а като смислен и задълбочен възрастен. В края на обучението си Севдалина прие предизвикателството ми и държа реч пред цялото си училище на церемонията по изпращането на випуска ѝ.
Да, борбата беше безмилостно жестока. Но истината е, че не се борихме една срещу друга, а се борихме двете заедно за общата ни цел. И Севдалина се научи да говори прекрасно.