Момичето от четвъртия чин на средната редица. Да я наречем условно Моника. Беше кротка и тиха, слушаше внимателно, записваше прилежно всичко от дъската, изпълняваше зададените задачи и си пишеше домашните. Но никога не проговаряше в часа по собствено желание. Когато се случеше да я вдигна на някой пример, тя отговаряше така, че дори аз с перфектния си слух едвам я чувах. Нерядко след отговорите ѝ следваха подигравателни коментари от страна на някои от по-малко кротките ѝ съученици.

Дойде време за първия тест на класа. За мое съжаление в отговорите на Моника нямаше почти нищо вярно и тя получи слаба оценка на теста. След около месец учениците имаха втори тест върху следващия раздел. При проверката до последно се надявах, че ще открия за какво да напиша поне 3 на теста на Моника, но за жалост финалната оценка беше отново слаба. И така след двете поредни двойки по английски език, майката на Моника ѝ заръча да започне да посещава консултациите извън часовете.

Когато Моника дойде за първи път, беше само с още едно момиче от съседен клас. Отново беше притеснена да отговаря на въпросите ми по материала, който обяснявах, но понеже нямаше друг вариант, отговаряше на половината от тях. Постепенно се успокои, че няма да ѝ се карам, ако нещо сбърка и установи, че всъщност когато е непрекъснато активна в опитите, се справя с усвояването на материала доста добре.

Така се стигна до момента, когато по време на час зададох въпрос и тя беше сигурна в отговора. Вдигна ръка за пръв път. И отговори правилно. Продължи да идва на консултации. И там – в рамките на спокойствието да не се тревожи кой какво ще си помисли и изкоментира ако каже нещо грешно, тя започна да напредва. Започна все по-често да вдига ръка по време на час. Повече не получи двойка по английски език.

Само една година след двете ѝ поредни слаби оценки, Моника седеше задължително на първия чин, вдигаше ръка средно по 30 пъти на учебен час от 45 минути и то някъде по средата на въпроса ми, отговаряше силно, уверено и вярно и вече нямаше никаква нужда от консултации. Разбираше всичко по време на часа и вкъщи го научаваше сама. Изкарваше предимно отлични оценки. Записа се и участва в състезание по креативно писане на английски език. Включи се в извънкласен проект за спектакъл на английски език. И някъде там, между постигнатите успехи, тя съумя да се научи да не се влияе от чуждите мнения и да бъде силна и смела в предизвикателствата, които поема. И днес, години по-късно продължаваме да си пишем дълги писма – на английски език.

Разбира се, че личните качества на Моника като упорство, постоянство, мотивация и същевременно топлите ѝ чувства към мен изиграха основна роля в този неочакван и за мен напредък. Но всичко тръгна от нещо много простичко – някой да повярва в способностите ѝ, в които самата тя никак не вярваше. Да посреща грешките ѝ спокойно и подкрепящо, насърчавайки я да се учи от тях. И да не пропуска да ѝ напомня колко е напреднала.